Демонология. Гоетия. 1. Демонология. Особеност на халдейската магия
(Вавилон), която в последствие се прехвърля в Гърция, Рим и
средновековна Европа, представлява една систематизация от купища
всевъзможни демони и божества, които управляват всевъзможни страни от
човешката съдба и всеки от които си има свое лично и много съкровено
име, произнасянето на което (както и в Египет), има за всеки от
демоните/божествата неотменима сила и всъщност в имената е заключена и
самата сила на тези демони и божества. От тук идват и всякакви формули
и заклинания за най-различни случаи от човешкия живот. Заклинанията и
формулите се прозинасяли на глас или се носели в тефилин, т.е. в кожена
торбичка, прикрепена с ремък на ръката или на врата в съответствие с
разни указания от страна на маговете. Запазените клинообразни надписи
на подобни заклинания, назовават главно имена на демони. От Вавилон и
Египет, магията се пренася към евреите (които били изкарали едно
халдейско, т.е. вавилонско пленничество), Гърция и Рим. "Демон" на
старогръцки се изписва δαίμονας (démonas) и с него се е означавало
персонално, но не много индивидуализирано божество- покровител, което
било от низш порядък, пакостливо и незлобливо. Гръцкото понятие ЕУ
даймониа- ЩАСТИЕ се извежда етимологически че щастливецът има ДОБЪР
ДЕМОН. Идеята за демоните е претърпяла значително развитие, особено по
линия на християнството в един по-късен етап от демонската история.
Европейската демонология се заражда през средните векове като раздел на
теологията и продължава своето развитие чрез гримоарите. В
демонологията на християните от ранното средновековие (така, както е
представена в житията на светците), се разглежда главно дявола, при
това като нещо съвсем конкретно. Дяволът - това е врагът, който е
способен за достигане на своите собствени цели да приема хиляди образи.
Но дяволът не е разглеждан като разрушител и източник на насилие,
понеже християните тогава явно повече се плашели от изкушението и това
е, което описвали. Във византийската демонология от същата епоха (преди
всичко- Михаил Пселл, 11 в.) , битува идеята за низшите и за висшите
демони, като първите са представени като същества, на които възприемат
вършенето на добро като нещо естествено, а висшите демони са
представени като свирепи и безчувствени. Някои неоплатоници представят
демоните като средното звено между хората и бога. Например Vitellio в
своя трактат "За природата на демоните" твърди, че демоните са "средни
сили" (mediae potestates), че са по-висши от човека и по-низши от
ангелите, състоят се от души и тела и са смъртни. Отгласи от
неоплатонизма са видни и в ересите на албигойците, сред които битувало
вярването, че душите на хората са всъщност демони, които са вложени
там, за да вършат свои си престъпления. Официалната християнска
пропаганда за нуждите на църквата създавала два образа на дявола, респ.
на демоните. За целите на Инквизицията, демоните и дявола били
представяни в ужасяващ облик и вършители на ужасни дела. За целите на
борбата с християнските ереси, които често поставяли под въпрос
върховенството на бога, като изтъквали властта на дявола и на демоните,
на която бог никак не се противопоставял, официалната църква била
принудена да изкарва дявола и демоните като смешници, едва ли не без
собствена воля да направят каквото и да било, отказвайки да признаят
дяволът и демоните като самостоятелен принцип, съществуващ заедно с
божествения и паралелен на него. През 15-17 век е върховият момент на
зверствата на Инквизицията. Вниманието на демонолозите вече е насочено
не толкова към демоните и дяволите, колкото към техните слуги.
Трактатите от този период са запълнени с безкрайни дискусии за
възможностите им, за техните реални или мними шабаши, за полети във
въздуха (къде с метли, къде без метли) и т.н. През тази епоха вярата в
реалното физическо съществуване на демоните и дявола е много вкоренена
вече от църквата. От това вече следва и изменение на образа на самия
дявол, при което той все повече и повече се превръща от изкусител в
кървав тиранин и в палач на Бога, чиито престъпления са необяснимо
жестоки. Някъде през този период на "слугите" на демоните и на дявола
почва да се гледа като на "пациенти", които следва да се лекуват чрез
екзорсизъм. Идеята принадлежи на Йохан Вир (всъщност още се среща
изписано и като Weier, Weyer, Wierus, Piscinarius). Това е човекът,
който пръв в демонологията е задал тази гледна точка. В неговия трактат
"За лъжите на демоните" (1563г.; КН. II, гл. 15), Вир различава: 1.
Магове (magus) - те са предали душите си на дявола и на демоните
съзнателно и затова носят пълните последствия за своите действия. 2.
Вещици (saga vel lamia) - те са представени като нещастни женици, които
са ги подлудили демоните и дяволите. През 17 век развитието на
естествознанието отчасти поразклатило вярата в демоните и дявола,
отчасти довело в неговата трансформация в нов образ. През този период
започнали да бъдат възприемани идеите на лондонския лекар Робърт Флад,
според който между демоните и планетите има нещо общо, т.е. демоните
придобиват образа на космически сили. Те вече са фактор, заложен като
част от уредбата на всемира и получават точно същия статут, както и
законите на природата. Според въпросния Р. Флад демоните предизвикват
да кажем болести, не защото много им се иска да предизвикват болести
или защото си умират от омраза по адрес на хората, а защото са включени
с тази си роля в системата на Космоса. Създателят на лютеранството
прави много интересна добавка в "характера" на демоните, изхождайки от
известното "homo homini lupus еst" (човек за човека е вълк), като
обявява, че демоните не могат да се понасят взаимно. 2. Гоетия
"Легеметон" се състои от 5 части: Goetia, Theurgia Goetia, Ars Almadel,
Ars Paulina и Ars Noforia. В Goetia са изброени 72 зли духове, а също
така са описани магическият кръг, триъгълник и основните магически
средства, които е използвал в своята магическа практика легендарният
цар и маг Соломон. Демоните са точно 72, защото окръжността на
пентаграмата (която е 360 градуса), разделена на 5 (броя на върховете
на пентаграмата) прави 72.
